Случвало ли ви се е да услужите на познат с пари или някакъв предмет, и той/тя да забрави да ги върне? Ако сте на възраст над 7 години, по-вероятният отговор е „да“. Е, аз съм на 7 по 7 и определено имам какво да разкажа по темата.
От момента, в който се видях с някакви пари, нуждаещите се от заеми в близкото и далечното ми обкръжение се увеличиха, а амнезията доби епидемични размери.
В една есенна вечер на 2007 си дадох сметка, че от години не съм чул нищо от десетина познати, на които съм дал големи суми пари назаем. Ясно беше, че никой от тях няма намерение да се издължи, а общата стойност надхвърляше сто хиляди лева. И реших да ги тествам що за приятели са, като изпратих едно и също съобщение до всички. То гласеше:
„Здравей, как си? Не сме се чували от години... Онези пари ми трябват за операция. Спешно...“
Не посочих за каква/чия операция са нужни. Повечето отговори гласяха, че не могат да ми помогнат.
Тогава им отговорих следното: „Тогава помогни на себе си!“, оставяйки интерпретирането на това съобщение изцяло на тяхното въображение.
Не бях в България в онзи момент и на следващата сутрин бях забравил за онзи стрес тест, но колегите от офиса ме попитаха дали всичко е наред, което беше странно. И аз се поинтересувах кое ги кара да се чудят дали съм ок. Оказа се, че от ранни зори там идвали непознати притеснени хора, питали за мен и оставяли едни пликове с пари. Много пари...
Така всички, с изключение на един, се издължиха за часове.
Вече знаех, че заемането на много пари води до амнезия у много от хората, но това не ме спря да помагам. Дори в няколко случая аз бях инициаторът. Чувам случайно, че някой познат ще тегли кредит, и го питам дали не иска аз да му дам тези пари назаем, без лихва, за да не пълни гушите на банкерите. Случвало ми се е мой служител да поиска справка за доходите, аз да го попитам защо му е нужна, а когато се окаже, че е за пред банката, директно да попитам каква сума му е нужна и да я предоставя. Моите колеги са свестни хора и не се е случило някой да ме подведе с пари. Не е такова положението обаче с разни познати или познати на познати.
За тях мога да напиша цял роман, а висящата сума към момента надхвърля 200 000 лева. Чували ли сте тезата, че ако измамиш или откраднеш от богат, бълха го ухапала и това не се смята за измама или кражба?
Според определени критерии аз съм богат. И да – бълха ме е ухапала. Просто защото не е ухапала мен. Нека да обясня – преди двайсетина години имах късмета бизнесът ми да потръгне и да печеля добри пари. Толкова добри, че винаги има излишък, който давам за благотворителни каузи. Аз обаче не съм се оставил гладен. Е, вярно, че личният ми автомобил е на 13 години и в личната ми банкова сметка рядко се събират над 10 000 лева, а аз не спирам да раздавам за каузи, но пък, щом не гладувам и имам покрив над главата си, значи всичко е наред.
Кого е ухапала бълхата ли – тези, на които бих дарил онези пари, ако моите длъжници не ме бяха преметнали. А за истинските ощетени – нуждаещите се, 200 000 лева са много пари...
Да призная, сегашните ми длъжници се държат изключително нагло, всичките са осъдени по надлежния ред, но се оказва, че нямат никаква собственост на тяхно име, официално нямат никакви трудови доходи и съдия-изпълнителите нямат какво да вземат от тях. Иначе според Фейсбук профилите им те живеят доста добре, слагат селфита от почивки на екзотични места и остроумни статуси за цената на успеха. И въобще, рискувате да се вдъхновите от тези хора, ако не знаете голата истина.
В поредица ще разкажа всяка една история поотделно с образователна цел. За да не повтори някой моите или техните грешки. Искрено съжалявам, че не съм го сторил преди въвеждането на GDPR правилата и не мога да ги назовавам с истинските им имена, както и да тагвам профилите им, но законите са закони и трябва да се спазват. А и какво тук значи някаква си личност – по-важна е поуката.
Героят на днешната история не е взел пари назаем от мен, но злоупотреби с доверието ми. Ето как:
В една от фирмите ми като хигиенист в продължение на години работеше една млада жена, която така финансираше образованието си. Обектът, на който работеше тя, е отдалечен и трябваше някак да й осигуря транспорт, с който тя да ходи на работа, затова й беше предоставен служебен автомобил. Тази жена се справяше блестящо. През всичките тези години изпълняваше задълженията си стриктно и аз приех качеството на нейния труд за даденост. Един ден обаче тя ми съобщи, че вече е завършила („Право“) и трябва да напусне работа, защото трябва да започне практика по специалността. В знак на признателност за добрата й работа през годините, аз, като управител на фирмата, й дарих служебния автомобил, който й беше предоставен във връзка с работата й, а тя ми написа благодарствено писмо, в което благодареше за шанса, който съм й предоставил, и как не би могла да си позволи да следва, ако не била работата й. Също беше благодарна за всичко, на което съм я научил, докато е работила за мен. А работата й не предполагаше никаква комуникация с мен – тя просто е виждала, слушала, и си е вземала поуки. След половин година тя ме попита дали може да продаде онзи автомобил – в съда не получавала същата заплата, а вече живеела в София под наем заради разпределението си. Бях изненадан. Разбира се, че може да го продаде - автомобилът си бе неин!
За съжаление тя беше вдигнала толкова стандартите за работата на хигиенист на онзи обект, че в следващите години аз смених няколко служители на тази длъжност и никой не можеше да стъпи на малкия пръст на тази жена, която сега вероятно работи като младши специалист в някое звено на съдебната ни система. Надявам се час по-скоро тя да стане прокурор и там да „чисти“ толкова добре, колкото и на предишната си месторабота.
А аз продължавах да си хабя нервите в търсенето на достоен заместник... Един ден се появи поредният кандидат – жена на около 55 години, чиято автобиография изглеждаше много надеждна. Тя работила като хигиенист за две посолства в София. Е, щом те са я одобрили и са преценили, че е надеждна, значи съм извадил късмет. Аз също си направих труда да видя какво мога да намеря за нея и бях впечатлен от Фейсбук профила й – човек с активна гражданска позиция, стожер на морала и законността. Забелязах обаче, че в автобиографията е посочила грешна година на раждане, и се беше изкарала с няколко години по-млада... И си казах – горката женица, явно повечето работодатели търсят млади служители и дискриминират по-възрастните и тя се е принудила да прибегне до тази хитрост.
Наех я веднага, а тя попита как ще пътува до работното си място. Иначе живеела в малко градче, което се намира на около един час път до обекта и за нея било добре, че няма да работи в София и да се бори всекидневно с трафика. Веднага я попитах дали има свидетелство за правоуправление на МПС и обясних, че не е никакъв проблем моментално да закупя служебен автомобил. Тя отговори, че има книжка от много години. И дори е любител на високите скорости. Не коментирах последното, но си помислих, че трябва да се ориентирам към втора ръка МПС. И как да направя така, че фирмата да не получава честитки от КАТ заради нейната страст към високите скорости...
И се сетих за мой колега, който очакваше второ дете и ми беше споменал, че си търси по-голям семеен автомобил. А това означаваше, че той ще трябва да продаде стария си нисан. Така щях да уредя транспорт за новия служител, но и щях да направя услуга на колегата – знаете колко е трудно да продадете стар автомобил, и то на добра цена.
Колегата не се зарадва особено на предложението, защото не беше готов на момента да доплати за по-нов и по-голям автомобил, но аз предложих финансиране, а впоследствие заявих, че получава разликата в цената като бонус за добра работа. Така всички бяха доволни, но аз бях споменал на колегата за изненадата си от факта, че новата хигиенистка за онзи обект е любител на високите скорости, и колегата постави едно условие – прехвърлянето на собствеността на старото му МПС да стане веднага, за да не получава глоби. Аз обаче също не изгарях от желание фирмата ми да бъде глобявана заради нечие безразсъдство – нито аз, нито фирмите ми някога са получавали честитки от КАТ за каквото и да било. И попитах новата служителка дали има нещо против да ми спести ходенето до нотариус и до КАТ, и автомобилът да стане формално нейна собственост - тя и без това накрая ще го получи като бонус за добра работа. А аз ще покрия всички разходи – ще откупя автомобила от колегата, ще платя всички разноски по прехвърлянето на собствеността, по застраховки, горива, винетка, зимни и летни гуми, данъци, гориво и каквото се сети. С уговорката, че ако по някаква причина една от страните реши да се разделим, тя ще окаже пълно съдействие за прехвърляне на собствеността към фирмата.
Тя потвърди и отидоха с колегата при нотариус.
Трудовият договор беше сключен на 1200 лева брутно месечно възнаграждение, с обещание за увеличения за добра работа. По моя инициатива пътуването до работното място беше за сметка на работното време и така тя щеше да работи 6 часа дневно, пет дни в седмицата, с два часа дневно отделени за самото пътуване. И 1200 лева брутна начална заплата.
Дотук добре, но още в първите дни се оказа, че тази жена изобщо не се справя с работата си, а когато след две седмици отидох на обекта и попитах нормално къде точно е чистила до този момент, за да проверя как се е справила, тя се разкрещя, че съм ѝ дал само няколко дни и съм се натресъл, а тя имала нужда от поне месец, за да почисти. Тогава разбрах, че нещо не е наред. Помолих я да спре да крещи, защото ние нямаме практика да си крещим. Тя се спря, осъзна грешката си, извини ми се и ми каза, че обещава, че това няма да се повтори.
За съжаление тя не се справяше изобщо, а един ден, когато пристигна на работа, а аз работех с останалите колеги на обекта, тя повика един от тях при автомобила ѝ с молбата да погледне защо свети някакъв индикатор на таблото. Тръгнах и аз към автомобила, но когато се надвесих над таблото, ме лъхна ужасна смрад на някакви гадни цигари. Отдръпнах се с погнуса и не можах да сдържа коментара си – напомних ѝ, че този автомобил е служебен и не сме се разбирали тя да пуши в него, а тя процеди през зъби едно сухо: „Добре“.
Тя, освен че не се справяше, беше конфликтна личност, беше опушила служебния автомобил до степен, че никой след нея да не може да седне в него. И не беше издържала тест за почтеност – бях ѝ посочил кои чекмеджета и шкафове не бива да отваря на работното си място, бях поставил ловна камера в едно от тези чекмеджета, а буквално на следващия ден на телефона си получих опулената физиономия на тази жена, надничаща в чекмеджето, а аз вече имах едно наум.
Отидох при нея и ѝ обясних, че за съжаление трябва да се разделим. Разбрахме се на следващия ден тя да отиде в офиса ни в София, заедно с нашия счетоводител да оформят документите по освобождаването и да направят прехвърляне на собствеността на автомобила, който закупих за нея.
В мое присъствие тя се чу с колегата в София и се уговориха какви документи са нужни и кога да се видят в офиса.
На следващия ден И., така ще я наричам тук, не дошла в офиса, но колегата получил телефонно обаждане от мъж, който се представил за неин син. И. била в интензивното отделение на местната болница на системи, затова не можела да дойде съгласно уговорката. Притесних се, та тя на практика все още бе мой служител! Знаейки какво е качеството на здравното ни обслужване, се постарах да бъдем сигурни, че за моята служителка ще бъдат полагани възможно най-добрите грижи. Нямало обаче такова лице в здравното заведение. Знаете как модерните хора проверяват дали някой е добре – погледнах Фейсбук профила ѝ. Беше написала две статии в последните часове. Охулваше гадните политици и бизнесмени... Ясна е работата. Показах това на счетоводителя и му казах да не я чака, и че тя няма да върне автомобила...
Дните минаваха, а от И. нямаше ни вест, ни кост, само някакви Фейсбук статии на тема колко долно племе сме и как повечето от нас, българите, сме некоректни.
След една седмица нашият счетоводител ѝ позвънил от друг телефон и тя отговорила. Попитал я кога ще дойде да оправят документите и да върне автомобила, а тя му казала на какви унижения и тормоз била подлагана от мен, как заради мен развила диабет и трябвало да се лекува, как здравето й било най-важно, и затворила телефона...
И. се превърна в най-обсъжданата личност в офиса, всички четяха новите ѝ статии във Фейсбук и се „възхищаваха“ на този стожер на морала.
Един ден, тъкмо коментирахме поредната ѝ статия, на вратата се позвъни и влязоха непознати мъж и жена. Представиха се като служители от Инспекция по труда, а аз се усмихнах и казах: „Нека да позная, И.?“
Те се усмихнаха също и отговориха: „Много добро предоложение, явно за краткото време сте я опознали добре!“
И. написала девет страници оплакване със ситен текст, в което ме обвинявала във всички смъртни грехове. Служителите нямали право да ме запознаят с текста, но не можаха да не споделят, че в цялата си практика не са виждали такова оплакване. Аз пък донесох документите на онова МПС – големия талон и полиците. След като беше регистрирала автомобила, тя беше донесла всичките тези документи и ми ги беше връчила с думите: „Автомобилът е твой и е редно тези неща да бъдат при теб.“. Показах им и комуникацията си с И. във Viber – аз рядко ходя на онзи обект и ние комуникирахме писмено. Например в един петък тя ме пита дали може си ходи до село със служебния автомобил някъде из Пазарджишко на гроздобер. Щяла да си долее нафта за тези километри, а аз отговарям: „ОК“.
Стана им ясно на хората каква е работата, поискаха от нас разни формални документи и нямаше за какво да се хванат – ние сме я осигурявали на 1200 лева брутна заплата, получавала си е парите винаги навреме, всичко във фирмата е наред. И единственото неудобство за нас беше, че сме станали свидетели на невиждана наглост.
Дните минаваха и вече бяхме забравили за И. – имам си прекалено много работа, за да си хабя нервите за няколко хиляди лева. Халал да са й, а и не ги е откраднала от мен – просто следващия път ще си затворя очите за някоя благотворителна акция и съм обезщетен.
И тогава, в един хубав ден, ми позвъни кварталният полицай от общината, където се намираше местоработата на И. Помислих, че ще иска някакво съдействие – бих помогнал за каквото и да е, но се оказа, че има изненада. И. пуснала жалба срещу мен в полицията в градчето, където живее, тази жалба била пренасочена към общината, където е обектът, и аз трябвало да се явя в полицията и да давам обяснения! Тя се страхувала от мен!
Отидох в полицията, поздравихме се взаимно, отворих телефона си на Viber чата с И. и ги помолих да четат. Отне им десетина минути и прочетоха цялата ни комуникация. Как съм я наел, как сме се уговорили кога да направят прехвърлянето на автомобила, как съм й написал, че задачата за следващия ден е да отиде в КАТ и да си пререгистрира возилото, как понякога ме е питала дали може да ползва автомобила през уикендите, а аз съм отговарял с „ОК“ и „Няма проблем“, как...
Носех и документите на автомобила... На тях им стана пределно ясно защо И. е пуснала жалба срещу мен – профилактично, за да не я питам кога ще ни върне онова МПС. Стана им ясно защо тази жена е написала, че се страхува от мен. Всъщност тя се страхува не от мен, а от това, което е направила. И изразиха съжаление, че съм се предоверил.
Те решиха, че ще се възползват от правото си да я повикат за снемане на писмени показания. Задали й и въпроса чий е онзи автомобил, а тя отговорила писмено, че го е закупила във връзка с работата си...
Значи, ако това беше истина, аз щях да се наредя сред най-великите комбинатори в историята – наемам някаква женица на работа като хигиенист и в същия ден й продавам автомобил, с който да идва на работа, а скоро след това я уволнявам...
А тя изпитва такъв силен респект към мен, че редовно иска от мен разрешение да си ходи на село с личния автомобил...
Казах им, че от самото начало съм взел решение да не си губя времето с И., че нямам никакво намерение да я тормозя за каквото и да било, и подписах предупредителния протокол, че няма да я насилвам, да ѝ звъня или да ѝ пиша.
Но И. ме вдъхнови да започна да пиша. Защото, ако хора като мен не споделят и не информират останалите за делата си, то хора като И. ще крепят морала и законността в България и ще информират останалите колко долни са работодателите и как въобще всички са маскари.
