Лятната ваканция клонеше към края си – оставаха само десет дни, но все още беше горещо лято, дори в планината, където живеех в хижа с родителите си. Не понасях глъчката на почиващите и от ранни зори бях заел място в едно от убежищата си – огромна четвъртита скала с размерите на къща насред букова гора. Това беше единствената оголена скала в тази част на планината и тя изглеждаше неестествено там – като изкуствено поставена от някой исполин. Четирите гладки вертикални стени правеха скалата непристъпна и само голият ствол на едно огромно буково дърво, растящо само на метър от нея от северната ѝ страна, ми позволяваше да се качвам и слизам, борейки гравитацията, като оказвам натиск върху двете успоредни повърхности едновременно. Вероятно бях единственото човешко същество, което някога е било горе. Това убежище беше предпочитано от мен в най-големите жеги – скалата винаги беше хладна, а гигантските буки правеха сянка над нея. От южната ѝ страна имаше дупка, която преди беше леговище на лисица, веднъж видях малки лисичета да надничат любопитно навън в отсъствието на майка си, но по неясни причини в последните години в него не живееше никой.

В този ден седях провесил крака от ръба на скалата и четях поредния увлекателен роман, когато чух гласове. Мъж и жена на средна възраст вървяха един след друг в гората. Жената беше възпълна, с широкопола сламена шапка, а мъжът носеше плажна чанта, от която стърчеше одеяло... Те вървяха право към мен и аз легнах назад върху скалата и отместих краката си, за да не ме видят. Нямаше как да ме видят и продължих да чета, легнал.

Те очевидно спряха току под скалата, точно от страната на дървото, по което се бях качил, и решиха да се разположат там. Не подозираха, че не са сами, и, съдейки по звуците, не бяха дошли на пикник. Бях на 11 и това ме смути. Те бяха шумни и ми пречеха да чета. Изпитвах досада от перверзните им приказки и исках да се махна от това място. Погледнах надолу, за да преценя дали не бих могъл да сляза незабелязано, но това, което видях, беше грозна гледка. Освен това познавах и двамата – мъжът беше съпруг на приятелка на майка ми, а жената беше учителка в гимназията, в която учех, но не ми преподаваше. Щеше да бъде нелепа среща, но времето минаваше, а те нямаха никакво намерение да си тръгват. Вкарах книгата под ластика на анцуга си и се приготвих да слизам – първо увиснах на ръце на ръба на скалата, след това само на дясната си ръка, завъртях се странично и с левите си крайници се подпрях на ствола на дървото, след което започнах да слизам педя по педя. Когато оставаха само два метра, просто скочих долу така, както правех винаги. Книгата изпадна и аз я вдигнах чевръсто, след което се изнесох на бегом пред слисаните погледи на двамата. Мъжът вероятно ме позна, но се надявах жената да не ме разпознае – щеше да бъде наистина конфузно да ме вижда в училище.

След десетина дни вече бях забравил онази грозна среща и бях на друга вълна – първия учебен ден, когато ни представиха новата учителка по математика. Освен това щяла да ни бъде и класен ръководител. Приведен, седях в средата на средния ред и се надявах тя да не ме познае. Учителката се представи и ни извикваше да се представяме един по един, по ред на номерата. Когато тя стигна до номер 13, аз станах и казах името си. Тогава тя ми заповяда да седна на първия чин, най-вдясно, точно до вратата. Неохотно се преместих там. Знаех каква е причината за тази рокада, но не знаех какво да очаквам след това. Скоро щях да разбера: с влизането си в клас учителката ме изкарваше на дъската и ми даваше задачи за решаване, а през това време преподаваше нов урок. Аз прекарвах повечето часове на дъската. При успешно решаване на задачата получавах следваща и така до края на часа. Ако се запънех дори за миг на някоя задача, получавах двойка. А когато оцелявах до звънеца, получавах шестица, която тя вписваше в бележника ми с възможно най-киселата физиономия. Съучениците ми не знаеха каква е причината и някои си позволяваха да мърморят: „Защо се държи така с Митко?“, но тихо, за да не ги чуе. Класната ни ръководителка беше стожер на морала. Когато видеше момче и момиче да си отправят закачки, или момичета да се обличат или гримират предизвикателно според нейните разбирания, тя забравяше за учебната програма и ни четеше морал, давайки себе си за пример, като в същото време ме гледаше право в очите. Гледаше ме втренчено и казваше: „Ето, аз съм неомъжена, но да сте ме виждали да флиртувам с някой мъж?“. Всъщност аз не съм я виждал да флиртува. Гледах я и аз с широко отворени очи, и не можех да разбера как е възможно някой да е толкова нагъл, а двойките и шестиците се редуваха в бинарен ред в бележника ми. Учебните срокове и години се нижеха, а на хоризонта не се появяваше нито нов учител по математика, нито нов класен ръководител, чак до единайсети клас. Към този момент отдавна бях намразил математиката. Повдигаше ми се само от думата „математика“. Междувременно химията се беше превърнала в мой любим предмет и печелех всички олимпиади по химия. „Виновник“ за това беше учителят ми по химия Здравко Биков. На поредната олимпиада в девети клас се бях уговорил със съученик да ходим на кино от 10 часа (времето за решаване на задачите в олимпиадата е от 8:00 до 12:00), но понеже той не беше готов, след като реших задачите си, аз попитах дали мога да се пробвам на тези за десети клас, а след това и за единайсети. Така станах първенец на окръжната олимпиада по химия за девети, десети и единайсети клас едновременно. Но с математиката беше трудно.

Така в дипломата ми за средно образование имам 4.25 по математика. Въпреки това завърших гимназия с Отличен 5.50, понеже нямах други четворки. Това не ми тежеше, защото не очаквах някога през живота ми да ми се наложи да решавам интеграли и да опра до висша математика. Започнах да се занимавам с писане на софтуер, където също нямаше кой знае каква математика. Когато създаваш някакво софтуерно решение, първо трябва да се запознаеш с областта, за която създаваш решението – за да създам счетоводен софтуер, аз трябваше да науча какво е двустранно счетоводство, какво е сметкоплан и баланс, как се приключват сметки и прочее, но там има само елементарни математически операции.

Един ден, в края на 90-те, получих позвъняване от непознат, който каза, че са ме препоръчали като програмист. Господинът настоя да се срещнем, за да обясни от какво има нужда. Оказа се, че той работи за някаква чуждестранна компания, която има нужда от създаване на софтуер за планиране на взривни работи – разрушаване на сгради и съоръжения посредством взривни способи. Аз му обясних, че имам много бегли познания по взривни работи, като му споменах „Наръчник по взривни работи“ от Радко Саздов. Той се усмихна и ме попита как съм стигнал до тази книга. Разказах му как съм живял в хижа в планината, как там е имало библиотека, и понеже това беше ведомствена хижа на минно предприятие, в библиотеката имаше и тази книга, а аз от скука бях „попил“ всички книги, от корица до корица.

Той не спираше да се усмихва. След което ми каза, че въпреки това те искат да възложат тази работа на мен, а срокът е достатъчно голям, за да науча всичко нужно, преди да седна да пиша. Не само срокът, но и бюджетът беше щедър, дори получих огромен аванс, както и цял наръч учебници. Предложението беше толкова примамливо, че нямаше как да откажа. Имаше обаче един проблем – математиката. Трябваше да премина и през „Съпротивление на материалите“, строителна „Статика“, „Механика“ и още много неща, за да започна да схващам как работи светът на конструкциите.

Заданието беше да се разработи софтуер, в който да се вкарват данните за структури, подлежащи на събаряне – геометрия, вложени материали, качествени характеристики на вложените материали, както и да се зададат зони около структурите, които в никакъв случай не бива да бъдат засегнати от отломки, а софтуерът да състави план къде и какви заряди да бъдат поставени, какви закъснения (в рамките на милисекунди) да бъдат програмирани между отделните детонации така, че сградата да бъде съборена елегантно, с възможно най-малко труд/експлозиви, без да бъдат засегнати определени зони в близост до сградата и т.н. А също след това отломките да могат да бъдат премахнати и извозени без нужда от допълнително раздробяване. Софтуерът трябваше да прави и количествени сметки за нужните количества и видове заряди, шнурове/кабели и закъснители.

В продължение на цяла година аз не докоснах компютър, а само учех. Тогава разбрах колко съм зле с математиката и как всичко, абсолютно всичко, може да бъде изразено математически. И започнах да виждам заобикалящия ме свят с други очи – вървях по улицата и виждах сградите по съвсем различен начин – преценявах теглото им, натоварванията, усещах мъката на някои колони и греди, „виждах“ как ще се държат при трусове с различна посока и честота.... Вървях в парка и виждах дърветата с различни очи – какво коства на стъблото и клоните да държат тази корона през лятото при определени скорости на вятъра. И хората виждах по различен начин – цената на излишните килограми за костите и ставите, а също и цената на ниския мускулен тонус. Едва тогава разбрах колко перфектни са всички творения на Природата в резултат на безброй хилядолетия еволюция. Затова те летят красиво, тичат красиво, носят се красиво под водата. Красиво не само от естетическа гледна точка, а от математическа. Започнах да търся и намирам взаимовръзката между факти и събития, които привидно нямат нищо общо помежду си. Промених начина си на мислене и започнах да се опитвам да планирам възможно най-много ходове напред. Предадох софтуера в срок, а те получиха много повече от това, което бяха поръчали.

След това аз продължих да създавам софтуер в скучни области, а след появата на Интернет създадох успешна уеб хостинг компания. Не чух нищо от онези клиенти, но след години, буквално бях забравил за тях, те ме изненадаха с предложение за работа и за бонус – очевидно са останали много доволни. Отказах и двете, защото вече имах много успешен бизнес и нямах нужда от работа, а предложението за бонуса отклоних с обяснението, че съм придобил безценни знания във времето, за което са ми заплатили щедро.

Един ден реших да сбъдна детската си мечта и да си построя къщата на онзи хълм на село. Свързах се с местна строителна компания и им възложих строежа. Към онзи момент аз не разбирах нищо от строителство, или поне така смятах. Не ходех на строежа и вярвах, че всеки е професионалист в своята област и те ще построят къщата добре. Веднъж обаче отидох и погледнах строежа с „онзи“ поглед. Бях потресен. Изключително мърлява работа – това мога да го съборя с поглед. Обадих се на управителя на строителната фирма и го помолих работниците му да напуснат веднага строежа - изгоних ги. След което наех работници и довърших строежа. Наложи се да укрепя допълнително конструкцията...

Няколко години по-късно се появи нуждата от строеж на хале за машини. Нямах никакво колебание за формата – математиката, царицата на всички науки, каза „Полусфера“. Свързах се с фирма, която е специализирана в тази ниша на строителството, но методът и материалите не ме впечатлиха – математиката не се получаваше. Никак не се получаваше тази математика – нито откъм здравина, нито откъм цена. И понеже вече бях попълнил празнотата, с която бях излязъл от училище в тази област, ми отне точно 30 минути разсъждения и изчисления (наум), за да открия нов метод за изграждане на нужното ми хале. След това патентният специалист, инженер, доктор, обикаляше из халето, оглеждаше купола, биеше се по челото и повтаряше: „Толкова елементарно, как никой не се е сетил досега!?“

Знам, че не съм бил единственият тийнейджър, който е мразил математиката, но днес, вече пораснал, ще ви кажа: намерете ефектни начини да запалите децата по тази наука, направете така, че да не им е скучна, помогнете им да разберат как тя може да обясни и предвиди всичко в заобикалящата ни Вселена. Нека разберат, че математиката не е просто скучни формули и уравнения, а език, с който можете да си обясните всички тайни на физиката, химията, биологията, дори музиката и поезията. Погрешно е да смятаме, че трябва да оставим математиката на машините. Добре – нека те да смятат вместо нас сметката ни в супермаркета, но човеци, а не изкуственият интелект са тези, които тепърва ще откриват нови закономерности и „магически“ цифри.

Съществува вероятност вашето дете да е един от тези човеци...