Бях на 22, годината беше 1992 и не само аз, но и страната ми преживяваше трудни времена. България уж се беше разделила с комунистическото си минало, а аз категорично бях изгорил всички мостове към своите родители и започнах от нулата. За мен нулата бяха дрехите на гърба ми, колиба в гората и работа на полето, докато събера пари за първия наем в София. Не съм роден със сребърна лъжичка и това не беше особен проблем, а и този период продължи само един месец, след което се качих на автобуса, след това на друг, след няколко часа бях в София, а до вечерта си бях намерил гарсониера под наем на малката софийска уличка „Свети Иван Рилски“.
Хазяите бяха на около 50 и имаха двама синове, които пък бяха на моята възраст. Той беше безработен, бивш тираджия, а тя – домакиня. Живееха в добре обзаведен мезонет в модерен жилищен комплекс близо до центъра, а онази гарсониера тя бе наследила от леля си. Наемът беше 2500 лева, което към онзи момент беше точно сто щатски долара, но сумата не беше никак малка за онова време – това беше една прилична заплата в София.
Хазяите разчитаха на тези пари. Наемът беше дължим на първо число от месеца и на тази дата те ми позвъняваха още в ранни зори да питат в колко часа ще дойда да платя. Закъснение от един ден означаваше минимум пет телефонни разговора, в които ми обясняваха, че „живея на муфта“. Никой от четиричленното семейство не работеше и четири гърла чакаха на мен да си платя наема. Месеците и годините се нижеха, а плащането на наема беше с по-голям приоритет от храната. През 1993 нещата в България не вървяха добре и курсът на долара спрямо лева започна плавно да се увеличава. Когато от 1:25 той стана 1:30, хазяите ми казаха, че наемът вече ще бъде в долари: 100 долара. Имаше логика в това искане и аз приех без възражения. Искаха наемът да се плаща в щатски долари – ок. На следващото първо число се разбрахме с хазяйката да се срещнем пред бюрото за обмяна на валута на Петте кьошета, за да ѝ платя наема. За моя изненада тя обмени стотачката на момента. Маржът на обменните бюра беше огромен и аз ѝ предложих следващия път да ѝ платя в левове, по междинен курс, което ще бъде добре както за мен, така и за нея, защото аз купувах тези долари от същото това обменно бюро. Тя обаче не се съгласи и след това всеки месец се повтаряше един и същи абсурд – аз, с левовете, я молех да се съгласи да ѝ дам левове, тя отказваше, аз купувах сто долара, които тя продаваше моментално на човека зад гишето...
През 1996 курсът на долара полудя и на първи юни посетих хазяите в жилището им, защото искали да разговаряме. Хазяинът – човекът, който беше казвал, че живея на муфта в апартамента, който жена му беше наследила, започна: „Знаеш колко труден стана животът, и доларът поскъпна, затова от следващия месец наемът ще бъде 150 долара!“.
Да, знаех много добре колко е труден животът, знаех много добре и колко е поскъпнал доларът, но не виждах логиката в увеличението на цена, която вече е договорена в щатски долари. Аз обаче не обичам споровете, а и спор с такъв опонент е загуба на време и нерви. Изслушах го търпеливо и когато погледите бяха вперени в мен и очакваха моето „да“ или „не“, аз казах следното: „Днес е първи юни, току-що платих за месец юни. Приемете и моето едномесечно предизвестие за прекратяване на наема. Заповядайте на 30-ти да приемете имота. След което станах и си тръгнах.
Не беше никак лесно да взема това решение, защото тогава нямах мобилен телефон, стационарният номер в апартамента принадлежеше на хазяите и моето напускане беше равносилно на обезсмисляне на всички рекламни материали за предлаганите от мен продукти, които бях разпространил през годините. Трябваше и да прозвъня всички клиенти от новия номер, след като си намеря ново жилище и се преместя. Неминуемо щеше да има и период, в който съм платил наем на две места, а аз не бях богат...
Както и да е, направих го и продължих напред без да съжалявам. Няколко месеца по-късно, през февруари 1997 година, излизах от къщи, когато срещнах бившата хазяйка, чакаща тролей на спирката пред новия ми адрес на кръстовището на булевард „Васил Левски“ и улица „Гурко“. Беше мрачен зимен ден, ръмеше лека суграшица, а тротоарът беше покрит с дебел слой киша. Хората на спирката бяха посърнали – доларът беше 3000 лева, магазините бяха празни и никой не виждаше светлина в тунела...
- -Митко!
Вдигнах очи и видях Ж. Поздравих я. Тя изглеждаше много радостна от срещата. Лицето ѝ сияеше и това беше огромен контраст на фона на останалите хора на улицата. Попитах я как е, как са съпругът и синовете. Лицето ѝ внезапно посърна. Разказа ми как не успели да намерят наемател, вече седми месец, как били оптимисти, че все пак ще се намери наемател и не спрели парното, а вече се натрупали огромни сметки за ТЕЦ, а те били без никакви доходи...
Не разбирах защо ме занимава с проблемите си, вината за които е тяхна, не моя. Аз имах своите проблеми, всеки българин имаше проблеми в този момент... Тогава тя каза: „Имаме предложение към теб. Ако се върнеш, няма да плащаш наем, достатъчно е да плащаш парното...“. Тя ме гледаше изпитателно. Едва ли някой някога ме е гледал с такова внимание.
Това беше наистина чудесно предложение, но чувството ми за справедливост ми крещеше, че не бива да приема, че тези хора трябва да си носят кръста толкова дълго, колкото е нужно. Тогава аз казах: „Ж., благодаря за предложението, но то не ме интересува, аз вече си купих свой апартамент и не живея под наем!“
Изрекох го машинално, сам се изненадах от казаното, все едно някой друг го изговори през моята уста. Та аз я излъгах! Сам не разбирах как и защо изрекох това!
Огромно удивление се изписа на лицето на Ж, на моето също.
- Вярно ли?! Честито! Къде?
Усетих, че се изчервявам. Не толкова от изречената лъжа, колкото от изненадата как и защо казах това... Знаех, че ще се изчервя още повече, ако замажа положението с още някаква лъжа, затова реших да си внуша някаква реална локация в София. Веднага си представих визуално някаква запаметена гледка от София и конкретна точка от нея.
- В „Лозенец“, на булевард „Черни връх“.
- В „Лозенец“???
- Да, като се качваш нагоре, по средата на стръмното, над „Хемус“, вляво. Купих си мезонет.
Ж. гледаше като ударена с чук по главата. Надеждата ѝ да спаси поне плащането на сметките за ТЕЦ умря и тя гледаше с опечалена физиономия, а аз ѝ пожелах приятен ден и побързах да продължа пътя си, преди да съм се изчервил като сварен рак. Вървях и не спирах да се чудя не толкова на лъжата, колкото на факта, че я изрекох преди изобщо да ми е минала подобна мисъл. Как? Всъщност Ж заслужаваше точно това. Аз си имах достатъчно проблеми и след минута забравих за случая. Преживяхме я тази Жан-Виденова зима някак, времето продължи своя бяг, а след една година аз започнах да ползвам интернет. Там видях много възможности, внезапно имах на разположение страшно много информация, реших да опозная света и да живея на различни места, основах нов бизнес, който беше успешен - дори не бях си мечтал за такъв успех... След две години в Хонг Конг се върнах в България. Тук нямах дом и от летището отидох направо в офиса, където пък ме попитаха какво желая – бях наел колегите дистанционно и те всъщност не знаеха как изглеждам...
Бъбрихме си до късно с колегите на смяна, след което реших да поспя. И понеже онзи офис се помещаваше в апартамент, в който имаше баня и една съвсем празна стая само на гол паркет, за изненада на колегите аз просто отидох да спя в онази стая. Те изглеждаха шашнати от това, затова на следващия ден се преместих в „Хилтън“, за да не се притесняват за мен. Живях на хотел известно време, но понеже бизнесът ми правеше толкова много пари, че се чудех какво да ги правя, реших да си купя жилище. Свързах се с агенция за недвижими имоти и те, много ентусиазирани, след като чуха, че нямам определен бюджет, ме заведоха на няколко огледа. Всичките апартаменти бяха добри, но един имаше особено преимущество – беше само на 200 метра от новия ни офис – мястото, където се помещаваме и днес. Казах, че ще купя този апартамент, отидохме при нотариус, платих, подписахме и ми дадоха ключовете. Бях разгледал апартамента много набързо, за да не губя времето на продавача (строителна фирма) и на хората от агенцията, затова вече с ключ от имота отидох да го разгледам на спокойствие – вече трябваше да решавам как да го обзаведа и т.н.
Огледах, не беше никак зле този мезонет, имаше хубава гледка над центъра на София, от прозорците на хола се виждаха НДК, катедралата “Александър Невски“... Излязох на балкона да огледам какви сгради има в съседство. В този момент един забравен спомен се стовари върху мен. Намирах се в точката, която си представих в онзи зимен ден. Тогава бях изрекъл машинално лъжа, а сега стоях на балкона на мезонета от опашатата лъжа. Дори по времето на изричането ѝ там е имало стара къща, която след това е била съборена и е построена нова, модерна кооперация. Това беше тежко за асимилиране. Подпрях се на парапета и забих премрежен поглед надолу. Припомних си неочакваната среща, казаните думи. Почти съм сигурен, че някой изрече онази лъжа вместо мен, та тя дори не беше минала през съзнанието ми, аз я чух от себе си...
Връщах кадрите, припомнях си как човекът от агенцията ме водеше на сляпо на няколко адреса, не бях търсил целенасочено там... Странно, много странно! Премреженият ми поглед започна да се фокусира и се оказа, че съм паркирал джипа си точно под балкона, пред новия си гараж. В този момент върху мен се стовари още един, по-далечен спомен. Беше пролетта на 1993 година, аз се борех с живота, вървях със забързана крачка към офиса на мой клиент и тъкмо минавах напряко през пазарчето, на чието място сега се издига търговски център, когато срещнах мой съученик от гимназията. Зарадвахме се на неочакваната среща, но когато го попитах как е, той започна да говори само за материални неща, похвали се, че родителите му купили нов автомобил и ме попита дали имам автомобил. Не ми направи добро впечатление с тези хвалби, а аз бях на светлинни години от подобни придобивки, на онзи етап целите ми бяха да си платя наема и сметките и евентуално да не умра от глад...
Той беше задал въпроса и ме гледаше въпросително. Не беше създал добро впечатление с материализма си и реших да го накажа: видях един джип наблизо и му отговорих положително, че имам автомобил митсубиши „Паджеро“ сребристо на цвят. Лъжата го уцели право в десятката, пожелах му приятен ден и продължих пътя си.
През изминалото десетилетие бях изрекъл две лъжи и сега стоях на балкона от мезонета от втората лъжа и съзерцавах автомобила си от първата... Не бях избирал марката, цвета и модела целенасочено. Всъщност ходих в два други автосалона, но на първото място продавачката реагира като от „скрита камера“ - „Опел „Фронтера“ ли? Ама защо? Досега не съм продала нито една „Фронтера“! Купете си японска кола!“. Гледах и не вярвах, звучеше като виц. А в магазина на „Тойота“ ми отказаха тест драйв. Така попаднах в трети магазин, където не знаех на какво да се спра и продавачът реши да ми помогне с: „Да започнем от бюджета, с какъв бюджет разполагате?“. А когато чу отговора, на лицето му цъфна 32-каратова усмивка и не ме остави на мира, докато не ми продаде най-скъпия експонат... Та стоях шашнат на онзи балкон и съзерцавах новия сребрист джип долу...
Върнах се в офиса и разказах на колегите какво ми се е случило. Аз все още бях в шок и не можех да намеря отговор на въпросите, а един колега се пошегува, че сега трябва да издиря Ж и да й се похваля, че имам яхта, самолет и остров. Посмяхме се, но аз и до ден днешен нямам отговор на въпроса „как?“.
Днес, слава богу, не живея под наем, а аз самият съм собственик на имоти в София, които отдавам под наем. Сред моите наематели са туристическа и авиокомпания. Неблагополучията няма да подминат дори мен, но мога само да гадая какво им е на моите наематели. Аз обаче съм бил от другата страна и никога няма да забравя как онзи задник - съжалявам, но няма по-подходяща дума, ми каза през 96-та, че животът станал труден, та затова наемът се увеличава с петдесет процента. Днес сме изправени пред поредната трудност и егоизмът няма да ни реши проблемите, а само ще ги задълбочи. Затова утре ще информирам наемателите си, че няма да ми дължат нито стотинка наем, докато страната ни е в извънредно положение.
И още, имам и една друга категория наематели – виртуални. Фирмата ми предлага услугата „мрежово присъствие“ (уеб хостинг) и между нашите 59000 „наематели“ имаме над 2600 български клиенти. Няма как да направя този жест за всички, но като българин се чувствам длъжен да го направя за своите сънародници – вече инструктирах колегите да добавим по един безплатен месец към акаунтите на всички наши български клиенти. Ще го правим всеки месец докато България е в извънредно положение. Надявам се и другите доставчици да направят същото.
Изпитания на талази са на път да ударят обществото ни. От абсолютно всеки зависи дали те ще пробият редиците ни, или ще се ударят в стена.
