<<<Внимание: текстът съдържа сцени на насилие над животни и е неподходящ за деца и подрастващи.>>>

Бях на пет години, когато на село се появи ОНЗИ петел. Всъщност той не се е появил изведнъж, а постепенно - в началото е бил малко жълто пиленце, което с нищо не се е отличавало от останалите. После пиленцата са пораснали и едни са се превърнали в млади кокошки, а други – в петлета. Знаете как е – шанс 50/50. При домашните птици да се случиш от мъжки пол, е голямо изпитание – в селския двор един петел е достатъчен, а останалите стават на супа още преди да са чукнали един лазарник. Победителят в този изкуствен подбор получава всичко – собствен харем и дълголетие.

Новият победител обаче беше много по-различен – той искаше да доминира над всичко живо. Беше необичайно едър за петел и Бог знае какво се беше объркало в кокошето му ДНК и пилешкия му мозък, но много бързо той се превърна в страшилището на нашата махала. Нападаше безогледно – хора, добитък, всичко, което се появеше в полезрението му. Всички съседи, както и аз, имахме белези от железния клюн на това същество. Съседите се страхуваха да излизат от дворовете си. Техните деца и внуци спряха да идват на село... Скоро всички искаха неговото незабавно елиминиране. Всички, освен баба. Всеки съседски ропот беше сломяван от железните доводи на баба ми:
„Откак имаме тоя петел, ни лисица, ни ястреб смее да припари тука! Убав си е петело, нема да го ма'анувам!“

Не лисица и ястреб, ами дори извънземни да бяха кацнали в нашата махала, щяха да бъдат прогонени пред девет галактики, та в десета...

Моят живот се превърна в ад. Сякаш живеех в зона на военни действия – не можех просто да изляза на двора – първо трябваше да се осведомя за тактическата обстановка и чак след това да изляза. През цялото време трябваше да се оглеждам и да се втурвам вкъщи при всяка негова поява. Адски бърз беше този петел и беше висок почти колкото мен – няколко пъти успя да изкълве раменете и врата ми до кръв, без дори да се налага да подскочи...

Баба ме използваше за куриер и когато ме пратеше при баба Данка, чиято къща е на двеста метра надолу по пътя, това беше равносилно на гарантирано надбягване с петела. Аз бях изключително пъргаво хлапе, но той ме следваше по петите и рядко успявах да стигна до къщата на баба Данка, без да получа поредната кървава рана. А два пъти се случи да се спъна, плонжирайки насред прашния път и да видя как петелът изминава още десет метра напред преди да успее да реагира. Нямаше време за охкане и плач, трябваше да се изправям моментално и да бягам...

Баба обаче не даваше и да се издума за кадрови промени в животинския двор. Възрастните с право се оплакваха, но моето положение беше най-незавидно. Съотношението между размера на този петел и тогавашните ми ръст и тегло беше същото като съотношението между шлемонос казуар – най-опасната дива птица, и аз днес.

Всичко това продължи над три месеца. Сто, изпълнени с болка и стрес, дни. Слушах с интерес дебатите на възрастните и се надявах те да измислят решение. Бях дете и можех само да слушам. Възрастните обаче не можеха да решат проблема и само го „дъвчеха“ без реален резултат...

Един ден баба каза, че отива до „Ановете“. Ще преведа – местността Хановете съвпада с административния център на село Еремия и се намира на около три километра от къщата на баба с денивелация от близо 300 метра. Каза, че ще ми купи нов блок за рисуване и още водни бои. Аз бълвах десетки рисунки дневно и непрекъснато се нуждаех от още бои и хартия. Дядо ходеше на работа в делнични дни. В момента, в който останах сам, изпитах необясним импулс, сякаш невидима сила ме направляваше.

Веднага излязох от къщи, а отпред стоеше подпряна тояжката, която баба ползваше, когато пасяхме овцете. Тояжката беше направена от обелен клон на някакво жилаво дърво. Беше идеално гладка от употреба. Взех я и без да губя нито секунда, влязох в двора на стоката (така наричат домашните животни) и вързах пак вратата със синджира – да не може никой да излезе оттам. Бетонна пътека пресичаше този двор и бетонът й се издигаше една педя над вечно лепкавата смес от кал и животински изпражнения. Аз пристъпих и застанах насред двора, стъпил върху тази пътека, като стисках тоягата с двете си ръце.

Не чаках дълго – петелът ме забеляза и се затича към мен. Бях подготвен за срещата и го ударих с всички сили. Ударът го върна с половин метър назад, но не го разколеба изобщо и той атакува пак. Аз обаче успях да замахна навреме и той получи следващ удар. За моя изненада петелът продължаваше да налита така, сякаш нищо не се беше случило. Въпреки облака от опадала перушина. След десетки отблъснати нападения започнах да усещам умора. На тази възраст вече имах крака като на римски пехотинец – с оформени прасци от непрестанно тичане и ходене, но бях много слаб в ръцете. Умората се отрази на силата на ударите, както и на времето, необходимо за подхотовка на следващ удар, но аз изпитвах необяснимо спокойствие и действах машинално. За мой късмет и петелът се нуждаеше от повече време за всяко поредно нападение. Ръцете ми отмаляха. Имах усещането, че всеки момент ще изпусна тоягата. Знаех обаче, че това е равносилно на смърт, при това ужасна – той щеше да изкълве очите ми – всеки път се прицелваше там... С мъка събирах сили за пореден удар. В момент, когато вече не усещах ръцете си, той се отказа... Обърна се с гръб към мен и бавно, накуцвайки и издавайки смешни фалцетни звуци, се отдалечи и изчезна зад плевнята.

Продължавах да държа окървавената тояга и да дишам учестено. Стоях известно време така, осъзнавайки какво се беше случило, след което отидох до вратата, отвързах синджира, излязох от двора на животните, затворих, измих тояжката на чешмата, върнах я на мястото й и се прибрах. Бях ужасно жаден. Никога не съм изпитвал такава сухота в устата си. Сега знам физиологичната причина – адреналин. Ако имате да уреждате сметки с някой лош „петел“ и ще ви е за пръв път – хидратирайте се добре предварително. После се свиква и няма да имате този проблем. Както казват в казармата – само веднъж в живота можеш да бъдеш новобранец.

Баба се прибра и ме завари да рисувам. Доброто внуче на баба... На село всичко продължаваше по старому, поне в първите дни. След това възрастните забелязаха – петелът продължаваше да напада всичко живо, но бягаше от детето. Всички говореха за това. При всяка моя поява петелът издаваше странни звуци и бягаше надалеч. Баба, най-практичната жена на света, веднага започна да се възползва от този факт: „Митенце, чедо, ела с мен, да издоя овцете, да нахраня стоката...“. Придружавах я, а петелът бягаше при вида ми и така не досаждаше на баба.

Стана очебийно, че страшилището на махалата изпада в нервна криза всеки път, щом зърне дете. Кой знае от какво още го беше страх, затова баба най-сетне кандиса да „махне“ този петел. Не са предприемчиви моите роднини – в Китай бульон от това невероятно създание щеше да се продава като еликсир за сила, високи спортни постижения, полова мощ и каквото още се сетите...

Супата беше добра. Докато старците, свели глави, благодаряха на Господ за храната, аз й шепнех нещо с назидателен тон. Май оттогава не съм говорил на супа.

След този случай имах на разположение десетки години, в които да търся отговори на всякакви въпроси, включително и на този „какво се случи в онзи ден, когато ме оставиха сам вкъщи“. И ето какво разбрах:

В продължение на стотици хиляди години хората са развивали не само способността да се адаптират към заобикалящия ги свят, но и да адаптират този заобикалящ ги свят така, че да си осигурят по-безопасна среда. Останалите живи същества реагират бурно на всяка непосредствена заплаха, но ние сме тези, които са развили умението да предвиждат и планират. Древните хора не са чакали саблезъбите тигри да влязат в колибите им и да отнесат децата им, а са ги изтребили до крак – методично и целенасочено. Моля природозащитниците да не бързат с реакциите си – тогава е било въпрос на оцеляване на вида ни.

Доскоро популярната научна теория гласеше, че саблезъбите тигри са изчезнали като вид заради изчезването на големите бозайници – мамутите и бизоните. Саблезъбите тигри са владеели планетата ни в продължение на милиони години. Преживели са десетки ледникови периоди и какви ли не катаклизми, но преди 8000 години са изчезнали внезапно.
Ново мащабно проучване обаче изследва останките от челюсти на хиляди саблезъби тигри, живели в широк диапазон - от милиони години преди нас до 6000 години преди новата ера, когато по планетата ни са ходели последните представители на този вид. Ако плячката беше намаляла, на тях щеше да им се наложи да хапват не само месо, но и да оглозгват и костите, а това щеше да доведе до по-специфично износване на зъбите им. Учените обаче установили по недвусмислен начин, че на никой саблезъб тигър не му се е наложило да живее чак в такъв недоимък. Заключението – те не са измрели от глад. Има само една сила, която е била в състояние да види сметката и на последните саблезъби тигри преди 8000 години – ние.
И знаете ли, че преди да започнем да ги унищожаваме, ние сме се възползвали от тях? Убивайки мамути, бизони, слонове и други едри тревопасни, те са оставяли леснодостъпни протеини за първите хора, които по това време не са имали нужните оръжия и умения за лов на такива животни. Благодарение на тях прачовеците са имали и възможност да се сдобиват с достатъчно кожи, нужни за облекло и направа на примитивни обувки. Предците ни са хапвали месо и носели кожи още преди да има разделение на ловци и събирачи... Когато друг е уловил плячката вместо теб, имаш достатъчно време да разпалиш огън и да комуникираш повече със себеподобните си, докато си майсториш обувки или дреха.

Но да ви върна към хронологията – древните хора са се справили със заплахи, чиято хипотетична поява в днешни дни би предизвикала обявяване на извънредно положение – представете си стадо саблезъби тигри или мамути в някой съвременен град. Никой няма да излезе, за да ги гушка, а ще настане масова паника и истерия... Човечеството се е справило и с друго явление – геноцида.
В днешни дни хората трудно биха допуснали появата на нов Чингиз хан, втори Хитлер или друг Пол Пот. В стремежа си към създаване на по-безопасна и по-добра среда хората са създали демокрацията и са заклеймили насилието, робството, деспотизма, тоталитаризма, безогледното унищожаване на Природата и т.н. Хората са изградили морални норми и са написали и гласували закони и работещи механизми за тяхното прилагане. Всичко това е резултат от осъзнатата нужда на човека да създаде по-добра и безопасна среда.

Има нещо, което ме тревожи в последните години обаче: защо в България даваме заден ход по отношение на гореизброените постижения? Защо обществото ни си затваря очите пред престъпността, мутрите, пред политическата мафия, пред корупцията и неправдата? Защо тези от нас, които са избрали да служат на обществото като юристи, не го правят така, че опасните за обществото индивиди да прекарват в местата за лишаване от свобода поне толкова, колкото е решил законодателят? Защо тези от нас, които са приели опазването на реда и законността за свой дълг, не са достатъчно твърди с лошите? Защо тези, които са се клели да служат вярно на народа, служат предимно на себе си?

Нашата среда в момента е далеч от елементарни представи за безопасна и добра – масово се погазват и потъпкват правила – от правилата за движение по пътищата до законите и Конституцията. Има обаче едно много елементарно решение от две части – всеки да започне да се стреми да бъде безупречен гражданин и да изисква същото от околните. Започнете отнякъде - например спрете да изхвърляте фасовете си през прозореца и започнете да спазвате ограниченията за скорост, не се пререждайте и изисквайте това и от другите, показвайте неодобрението си към „греховете“ на останалите, пишете сигнали до прокуратурата за всяко грешно действие или бездействие на местната власт, държавните органи или местните бабаити. Не анонимно, а ги носете лично и искайте входящ номер, след което периодично се информирайте докъде е стигнала преписката и евентуалното производство по нея. Възползвайте се от правото си на достъп до обществена информация и се осведомявайте кой и за колко пари е спечелил определена обществена поръчка във вашето населено място. Интересувайте се кои депутати са спечелили мандатите си във вашия избирателен район, потърсете контакт с тях и ги „свалете на земята“ с проблеми и въпроси. Осведомете се за приемните часове на кмета във вашата община и отидете да го попитате кога точно вашата улица ще заприлича на неговата.

И един последен съвет за днес от мен – вълшебни пръчици има само в приказките. В реалния живот това, което прави една пръчица вълшебна, е ръката, която я държи. Нека превърнем българските управници и държавни чиновници в нашата вълшебна пръчица. Пък да видим...