Събудих се и освен че беше тъмно, беше абсолютно тихо - предния ден решихме да отскочим до село. Погледнах към тавана, където с червени цифри беше изписано 5:30. Свикнал съм с този модел часовник и не бих могъл да спя спокойно, ако часът не се прожектира на тавана. Без да губя време, се изнизах тихо от спалнята – очакваха ме десетки задачи. Спрях се на остъкленото вито стълбище, за да погледам на изток. Слънцето нямаше намерение да се покаже скоро, но различавах силуета на Рила. Тази гледка няма да ми омръзне никога. Запътих се към кухнята, за да направя кафе. Пътьом спрях в кабинета, за да включа компютъра. Бях се наспал добре, но кафето е много важен ритуал. Докато то изстиваше, изпълвайки помещението с аромат, аз се осведомих как беше преминала нощта – без инциденти в офиса (колегите ми се грижат на непрекъснат режим за стотици сървъри и десетки хиляди сайтове), без неканени гости в периметъра на къщата, като изключим стадо любопитни глигани и трите лисичета, които идват всяка вечер в последните месеци. Всяка сутрин проверявам фотоволтаичната система – батериите бяха на 87 процента и всички инвертори функционираха нормално. Къщата ми е енергийно независима. Интерфейсът показваше, че до момента (от 2012 досега) тя е произвела 512 мегаватчаса електроенергия и е спестила 358 тона въглеродни емисии. Показва, че това се равнявало на над сто хиляди лева за ток. Интерфейсът не казва нищо за спестените нерви с доставчика на електричество. Трае си и за усещането да си независим.

След това проверих нивото на резервоарите с питейна вода - беше едва на 24 процента, което е логично при небивалата суша и при факта, че съм позволил още 12 къщи да бъдат захранени с тази вода. Ще се справим, макар и на косъм. А до следващото лято ще изградим още подземни резервоари. Продължих с ежедневните проверки. Система за обратна осмоза – функционира. Система за омекотяване – функционира, но има нужда от сол. Слязох до сервизното помещение и изсипах четири чувала (100кг) гранулиран натриев хлорид в съдовете за регенерация на смолата. Ползвам натриев хлорид с висока чистота – снежнобелите гранули се ползват в системите за хемодиализа. Преброих колко чувала са останали – 20 броя. Време е да поръчам още два тона и изпратих мейл до доставчика на сол. Моите съседи едва ли имат дори бегла представа какъв е пътят на водата от кладенците до чешмите им. Огледах всички филтри и тръби и се качих в офиса да си допия кафето.

Допих кафето и отидох в помещението на закрития басейн. Лъхна ме топла и влажна вълна – температурата на водата там винаги е между 31 и 33 градуса. Няколко километра плуване в топла вода е добър тест за сърцето. Засега оцелявам, но в този ден нямах време за плуване и отидох там, за да полея растенията. Отглеждам екзотични растения. Не ми е хоби, просто предпочитам сам да отглеждам плодовете – банани, ананаси, манго, кафе... Трябвало да слагаме на трапезата си само храна, която е отгледана в радиус от сто километра. Много поколения преди мен са се ограничавали само до един километър, ще се огранича и аз! А и не знаем кога на някой отговорен другар ще му хрумне, че килограм банани по Нова година ни стигат. Или пък кога ще ни изненада поредната петролна криза.

Около басейна се носеше ухание на зрял ананас. Огледах се и съзрях виновника. Отрязах го и веднага се погрижих за най-безценната му част – короната. Нея откъснах с въртеливо движение, обелих най-долните листа, за да се покажат пъпчиците, които след дни ще се превърнат в корени, след което я поставих във вода. След 18 месеца новото растение ще роди поредния ананас. Гарантирам го с опита си – отгледал съм десетки ананаси. Взех пластмасовата лейка и започнах да поливам, загребвайки вода от басейна. Растенията обожават топла вода, а и пълненето на лейката на чешмата би отнело векове – ежеседмичното поливане на тази джунгла гълта около 50 лейки с вода.

Когато приключих с поливането, слънцето вече бе изгряло, а жена ми беше приготвила закуска. Вкусните палачинки бяха повод за второто ми кафе за деня. Излязох навън. Следващата задача би озадачила много хора – разходих се из двете съседни махали, спирах се пред всеки контейнер за смет, отварях капаците и поглеждах вътре. Аз купих тези контейнери преди десет години и се грижа за сметоизвозването. Не, не съм спечелил търг за сметоизвозване, а го правя на доброволни начала. Защото „държава нема“. Цитирам думите на кмета на общината. Преди това съседите изхвърляха отпадъците където им падне. При нас няма да видите препълнен контейнер, защото не чакаме да се препълнят, а навреме сметоизвозваме до най-близкото регламентирано депо. Сега най-близкото регламентирано депо се намира край Самоков, на 144 километра в двете посоки. Заплащат се 52 лева за всеки тон отпадък. Към това добавяме пътна такса за тежкотоварен камион, заплата на шофьор на камион, гориво. За да не е зян винетката, в този ден превозваме каменна фракция, с която пък поддържаме 3-километровия черен път. За последните 14 години сме положили няколко хиляди тона фракция. Средната цена на фракцията за всичките тези години е десет лева на тон. Преди три години асфалтирах 500 метра от пътя – тази част, която пресича нашата махала.

Контейнерите за смет бяха пълни на 50% и засега ходенето до Самоков може да почака, а аз се заех със следващата задача: изкарах джипа от гаража и се отправих към бостана. Паркирах автомобила и се заех да бера дини. По това време всички дини са зрели и берях наред. Пренасях ги една по една и ги полагах в автомобила много внимателно. След като напълних целия багажник, напълних и задната част на салона – над 80 дини. Средното разстояние от автомобила до поредната диня беше около 25 метра и така „навъртях“ около четири километра и 80 навеждания. Носейки монотонно дини, си припомних случка от детството.

Бях на 12 години, когато в една книга намерих снимка, която не бях виждал до този момент – баба и дядо, млади, усмихнати, в носии, насред бостан с огромни дини... Релефът зад тях издаваше точното място на бостана, но имаше няколко големи въпросителни – дини в Еремия? И как тези дини се оказаха на върха на сухия хълм? Никой не отглеждаше дини в Еремия... Веднаха изтичах със снимката при баба и я затрупах с въпроси. Тя приседна, съзерцаваше снимката, след което с опечалена физиономия ми разказа, че „едно време“ климатът е бил друг, имало е много повече сняг през зимата и повече валежи през пролетта и есента. Подпочвената вода е била толкова, че човек е можел да си гребне вода с канче от кладенеца на двора. Баба никога не ме е лъгала, но това с канчето...хм, кладенецът се намира на билото на хълм, издигащ се на 300 метра по-високо от центъра на селото, и е страшно дълбок, как ще се напълни догоре? Баба продължи: „Всичко се раждаше едно време - и лубеници (така наричат дините там)“. Бях чувал за цикличност на климата и побързах да успокоя баба, че сигурно е време пак да настъпи влажен период, но тя само поклати тъжно глава и каза: „Има още много да патиме“. Баба изглеждаше нещастна и ми стана мъчно за нея. Реших да отгледам дини и й го казах. Тя ме погледна в очите и разбра, че не може да ме разубеди. Нейните очи живнаха също и започна да ми разказва какво трябва да направя. Посочи ми подходящо място, на припек, надолу по склона. Мястото обаче беше много каменисто, без никакъв почвен слой! Каза ми, че трябва да изкопая ямки като за дръвчета, а на по-късен етап трябва да докарам прегоряла оборска тор и да напълня ямките със смес от тор и почва. Изкопах около 20 ями в льосовата скала, а след месец ги напълних с пръст и тор. Засадих дините на първи май, веднага след манифестацията, а през цялото лято ги поливах ежедневно. Моят бостан беше на 120 метра от кладенеца. Черпех ледената вода с кофи, пълнех един 80-литров бидон, закрепен в ръчна количка, и внимателно го пренасях до бостана, където с маркуч поливах всеки корен дини. През септември показах на баба няколкото дребни недоузрели динки. Първите, отгледани в Еремия след Априлския пленум. За тези, на които това не говори нищо, визирам 1956-та година. Баба не беше впечатлена. Тогава научих един урок – растенията не обичат студена вода. Много други неща научих оттогава, а когато пораснах, се върнах на село и както казват бабите там, направих чудесии. Направих система от кладенци, тръбопроводи и водоеми. Сутрин, когато изгрее слънцето, десетки соларни панели захранват помпи, които черпят леденостудена вода от дълбоки кладенци. Тази вода отива в резевоар, на чието дъно са положени серпентини от неръждаема гофрирана тръба, чрез които се охлажда термопомпата (тип „вода-вода“), която служи за климатизация на къщата. В края на деня резервоарът не само е пълен, но и водата в него е загрята до 28-30 градуса, след което, една след друга, както са програмирани, цяла нощ, се включват различни напоителни системи. На сутринта резервоарът е празен и всичко започва отново – нови осемдесет тона студена вода, топлообмен, поливане...

Една сутрин отидох при баба и я поканих на разходка. Подканих я да се качи в автомобила, а тя не спираше да подпитва къде ще я карам. Спрях насред Асаница (местност в землището на Еремия, където притежавам земи), помогнах на 92-годишната баба да слезе и когато тя се огледа, ахна. Наоколо се простираше обширен бостан с огромни дини като онези от снимката. Край него имаше градина с 5000 корена домати. Домати, каквито баба не беше виждала – с един розов домат можеш да нагостиш няколко човека. Лицето на баба грееше. Беше истински щастлива. Каза, че сега вече може да умре спокойна.

След около час автомобилът ми, пълен до горе с дини, пъплеше бавно по склона. Важно е да не ги друсам, защото няма да се запазят. Спрях само два пъти, за да раздавам дини на съседи. Паркирах в гаража и започнах да ги пренасям една по една към мазето, където в строен ред са подредени много на брой, еднакви фризери и хладилни витрини. Още четири километра за деня. Дините подреждам в хладилни витрини, като спазвам няколко много важни условия –плодовете да не са били подложени на никакъв механичен или термичен стрес. Времето за бране не беше избрано случайно – тази сутрин температурата навън беше два градуса – точно толкова, колкто е температурата в тези хладилници. Също е важно дините да не се допират до стените на хладилника. Затова са положени върху няколко ката геотекстил – евтин нетъкан текстил. При тези условия те ще се запазят чак до пролетта и така ще имаме сладки дини на трапезата и през зимата. Това е ежегоден ритуал.

Бях обрал и лошите дини – накълвани от птици или спукани. Овцете ги харесват много. Ама разбира се, че имаме овце - те са домашни любимци и се грижат за косенето на моравата отвън. След това беше ред за водопой. Не на овцете – те имат постоянен достъп до вода, а на дивите животни в околността. Пожарната стои в гаража ми с ключ на таблото, винаги обслужена и в готовност. Обиколих десетте ведра с вода, разположени на различни места в гората. Измих всяко и ги напълних догоре. Ще продължа да го правя, докато не завалят дъждовете и не приключи сушата.

Прибрах се и тъкмо напълних пожарната с вода, когато усетих задушлива миризма на изгоряло. Вдигнах очи и видях как иззад хълма, откъм съседите, се вие огромен облак от дим. Газ натам. Запалили боклук, а „техният“ контейнер за смет стои полупразен пред къщата им... Съседите ми едва ли ще променят мисленето си в този живот, но може да им се помогне да изградят нови навици. Или поне рефлекси. Няма да допусна децата ми да имат такива съседи, а нямам много време за това – синът ми ще се роди в началото на декември.

Така започна моят 22 септември, денят на Независимостта. Като всеки друг ден от календара. А тя, Независимостта, не е дар, който да поставим във витрина. Прекалено скъп и излишен лукс за едни и на всяка цена - за други, Независимостта е нещо, за което трябва да се грижим и да отстояваме ежедневно.